Във тъмната стая луната ме гледа,
как треперя във мрака.
Как гаснат очите върху кожата бледа,
как сърцето ми някого чака.

Разби вятарът стъклото в стената,
развяха се бели звеси.
Ветрове покълнаха от тишината.
И стонът ми ще понесът-къде си?
Отнесен някъде в мъглата.

Кръв от очите ми капе,
сълзи от сърцето текат.
Но не студът във стаята хапе,
а името което-мойте устни мълвят.

Не усещам ръцете с които те галех,
побелели от студ са и двете!
Къде са страстите които с тях палех?
Посадили във камъка-цвете.

И когато вятърът-изхвърли,
от тялото ми тънката зaвивка.
Пронизан от студа-с душата си към теб ще тичам.
Ще се преродя във твоята усмивка,
и мъртъв-пак ще те обичам.