На кресло облечено в сатен,
отпуснала коси от самота.
Спокоина седеше пред мен,
безмълвна и бледа-страстта!

Във неиният поглед-потъвах.
И плах пристъпвах към нея.
Във страхове се препъвах,
когато копнеех за нея.
Между разум и чувства-себе си разпъвах.

Косите и от пламъци бяха.
Страстта,беше моя и жива!
Просто огънят танцуваше с вятъра,
танцуваше волна и дива.

А сега седи на стола,отпусната.
Все така красива и млада.
А зимата във сърцето и спусната,
това сърце-вледенява.

Все така безмълвно ме гледа,
от сняг са побелели косите.
Все така няма и бледа,
пламъците вече са лед във очите.

Прости ми-прошепна страстта.
Прости грешката моя!
Щом пламъци със сълзи облека,
ще загасна,но пак ще съм твоя.